![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
krissjaВ этот раз моя учителка взяла с собой красную ручку вместо синей, и поправленный ею перевод выглядит совсем нарядно. На завтра я подготовила ей два текста вместо одного (зато совсем коротких; впрочем, ещё не утро). А пока - Адвокат Д. Чингизида, .
Адвоката на Д.
- Моля, обадете се на «Спешна помощ».
Старецът говори на руски, обляга се на две патерици, изглежда като бездомен пияница, обаче е напълно трезвен. Тясното като ръб тъмно лице, пребит (не сега, отдавна) нос, сини като метличина очи.
- Моля, обадете се на «Спешна помощ».
При това явно изглежда не е умиращ. И движи се бодро – колкото това е възможно за човек на патерици.
В "Кофеин" до входа в мол "Европа" още не са прибрали уличните масички. И правилно постъпиха: днес, например, са плюс десет. Много е топъл при нас сегашният ноември. Почти всички места са заети, но никой не иска да вика бърза помощ. Обръщат се, свиват рамене, местят погледа си. Аз ги гледам с такава надежда, като синеокия старец. То есть, с много по-голяма надежда, защото… Помните ли, понякога в интернет скита една карикатура: «Земята сега ще се взриви, но вие можете да предотвратите взрива. – Какво трябва да направя? – Само да се обадите на тази номер. – Да се обадя? Амии… Аз…. Ами добреее… А може би?.. – Кабум!» Ето това е точно за мен. Не само не ми харесва, аз ненавиждам да звъня по телефон. За приятели – окей, за познати – горе-долу, а на справки, например, или на същата спешна помощ – по-лесно да умря.
Ама ако трябва, се обаждам, разбира се. Фобиите са фобии, а ако трябва – значи трябва.
Ами ето и сега разбира се бих искал да съм сигурен, че някой друг човек се е обади в бърза помощ, и ще вървя по работата си. Ама не, дяволи да го вземат, никой не иска да бъде обвързан с непознат старец, всичките извръщат глава, добре, убийте ме моля, така, е това, девет-едно-едно, спешно повикване, обяснявам ситуацията, отговарят: «Сега ще дойдем». Питам: «Трябва ли да почакам?» - «Да, задължително е».
Ама еби се, бе.
Дядото междувременно разбра, че никой не се кани да му помогне, и се размърда далеч. Трябваше да го настигна.
- Хей, - говоря. – Спрете. Вие сте сега моят добив. Дори и не помисляйте да бягате.
- Какво?!
- Спешната сега ще дойде, - аз отговарям. – Ако вие напуснете в този момент, ще ми от откъснат главата. И правят инжекция. Знаете ли, как аз се страхувам от инжекции? Леле-леле!
Дядо гледа на мен като на пълен шибаняк, а след това накрая разбира, че се шегувам. И се появява усмивка.
- Така Вие действително сте повикали спешната? – той пита.
- Ами да. Вие нали помолихте.
- Благодаря, - казва дядото. – Поне един добър човек се намери. Поне един човек! А тези всички въобще не са хора.
- Хайде, - говоря. – Те са напълно себе си хора. Нормални са, не са злобни. Само животът сега е такъв глупав, всички те са уморени. И не искат никакви нови проблеми. Идва им в повече. И те не се свършат. За чуждите проблеми дори сили нямат.
- Голяма работа да се обадиш, - казва дядото. – Дори безплатно.
- Разбирате ли, - казвам, - Не е голяма работа да се обадиш. Ама е отговорност. Ето ако вие, например, сега заминете напуснете, аз ще бъда оглобен за лъжливо повикване – хайде чао-чао. Хората се страхуват от отговорност, от глоби, от наказания. Да те адски се страхуват от всичко и непрекъснато се плашат един друг, а след това повече се страхуват, такъв е живота им.
Дядо поклаща главата си с недоверие.
- Правда ли е, че могат да ги оглобят?
- За лъжливо повикване? Така без церемония! – отговарям, въпреки че в действителност не знам със сигурност. Само предполагам. Трябва да има някакво разумно обяснение, защо от две десетини хората се събрали до входа на мола, никой не поиска да направя безплатно повикване в службата на спешна помощ и да покани доктор.
- И още този, кой е повикал спешната, трябва да я изчака, - казвам. – А това не е известно, колко ще трябва да пътуват. Аз имам времето, за никъде не закъснявам. Ама хората вероятно са направили малка почивка за кафе, не бива да закъсняват. За това и не искат да се обаждат, а не от злоба.
- Ами да, - съгласява се дядото. – Ако трябва да изчака, тогава е ясно. Аз съм мислил, че можеш да само се обадиш и да напуснеш. А това ето как е.
- А това е така, - говоря. – Въобще, всички са нормални хора. Само бързат, изморени са и се страхуват. А така – е напълно нищо.
А за себе си изведнъж мисля: добре, ако този небесен ангел се е изявил при нас за проверка. Много е добре, че той на мен се натъкна. Аз на всеки ангел мога да обясня, какви са най-актуалните ни проблеми сега: страх и умора, умора и страх. И ако на това място лека-полека да завъртиш гайки, в смисъл обратно развъртиш, тогава всичко може и да бъде горе-долу. Ами, то ест, това е версията ми, а какво това е всъщност - трябва да бъде проверено по экспериментален начин.
- Тука преди беше пусто, - изведнъж казва дядото, простирайки ръката си над площад Европа.
И аз мисля, ето как добре се получи направи – точно, казах за площада, тука преди действително беше пустош. Като че ли и за целия свят. Който също някога беше пустинен, ако вярваш на някои источници.
- На мен ми разказваха за това, - съгласявам се внимателно, така че да говоря и за площада, и за целия свят. - Но тогава не бях тука. Аз живея тука относително неотдавна.
- Отдалече? – разбиращ се ухилва дядото.
- Отдалече, - съгласявам се аз.
Какво во всичките нюанси напълно е истината.
Известно време ние умиротворено мълчим. Накрая на площада до мола спира спешната помощ, от колата излиза млад доктор.
- Мога ли да напусна?
- Да, разбира се, - махва той.
- Оздравявайте се, - казвам на дядото, и за всеки случай – и изведнъж все пак ангел-инспектор? – добавям бързо:
- И не сердете се на останалите. Те са уморени, нямат време и се страхуват. Ако не е така – биха били горе-долу.
И набързо се свалям под земята, в тъмнината на подлеза, където е мястото на адвокатите-любители.
Адвоката на Д.
- Моля, обадете се на «Спешна помощ».
Старецът говори на руски, обляга се на две патерици, изглежда като бездомен пияница, обаче е напълно трезвен. Тясното като ръб тъмно лице, пребит (не сега, отдавна) нос, сини като метличина очи.
- Моля, обадете се на «Спешна помощ».
При това явно изглежда не е умиращ. И движи се бодро – колкото това е възможно за човек на патерици.
В "Кофеин" до входа в мол "Европа" още не са прибрали уличните масички. И правилно постъпиха: днес, например, са плюс десет. Много е топъл при нас сегашният ноември. Почти всички места са заети, но никой не иска да вика бърза помощ. Обръщат се, свиват рамене, местят погледа си. Аз ги гледам с такава надежда, като синеокия старец. То есть, с много по-голяма надежда, защото… Помните ли, понякога в интернет скита една карикатура: «Земята сега ще се взриви, но вие можете да предотвратите взрива. – Какво трябва да направя? – Само да се обадите на тази номер. – Да се обадя? Амии… Аз…. Ами добреее… А може би?.. – Кабум!» Ето това е точно за мен. Не само не ми харесва, аз ненавиждам да звъня по телефон. За приятели – окей, за познати – горе-долу, а на справки, например, или на същата спешна помощ – по-лесно да умря.
Ама ако трябва, се обаждам, разбира се. Фобиите са фобии, а ако трябва – значи трябва.
Ами ето и сега разбира се бих искал да съм сигурен, че някой друг човек се е обади в бърза помощ, и ще вървя по работата си. Ама не, дяволи да го вземат, никой не иска да бъде обвързан с непознат старец, всичките извръщат глава, добре, убийте ме моля, така, е това, девет-едно-едно, спешно повикване, обяснявам ситуацията, отговарят: «Сега ще дойдем». Питам: «Трябва ли да почакам?» - «Да, задължително е».
Ама еби се, бе.
Дядото междувременно разбра, че никой не се кани да му помогне, и се размърда далеч. Трябваше да го настигна.
- Хей, - говоря. – Спрете. Вие сте сега моят добив. Дори и не помисляйте да бягате.
- Какво?!
- Спешната сега ще дойде, - аз отговарям. – Ако вие напуснете в този момент, ще ми от откъснат главата. И правят инжекция. Знаете ли, как аз се страхувам от инжекции? Леле-леле!
Дядо гледа на мен като на пълен шибаняк, а след това накрая разбира, че се шегувам. И се появява усмивка.
- Така Вие действително сте повикали спешната? – той пита.
- Ами да. Вие нали помолихте.
- Благодаря, - казва дядото. – Поне един добър човек се намери. Поне един човек! А тези всички въобще не са хора.
- Хайде, - говоря. – Те са напълно себе си хора. Нормални са, не са злобни. Само животът сега е такъв глупав, всички те са уморени. И не искат никакви нови проблеми. Идва им в повече. И те не се свършат. За чуждите проблеми дори сили нямат.
- Голяма работа да се обадиш, - казва дядото. – Дори безплатно.
- Разбирате ли, - казвам, - Не е голяма работа да се обадиш. Ама е отговорност. Ето ако вие, например, сега заминете напуснете, аз ще бъда оглобен за лъжливо повикване – хайде чао-чао. Хората се страхуват от отговорност, от глоби, от наказания. Да те адски се страхуват от всичко и непрекъснато се плашат един друг, а след това повече се страхуват, такъв е живота им.
Дядо поклаща главата си с недоверие.
- Правда ли е, че могат да ги оглобят?
- За лъжливо повикване? Така без церемония! – отговарям, въпреки че в действителност не знам със сигурност. Само предполагам. Трябва да има някакво разумно обяснение, защо от две десетини хората се събрали до входа на мола, никой не поиска да направя безплатно повикване в службата на спешна помощ и да покани доктор.
- И още този, кой е повикал спешната, трябва да я изчака, - казвам. – А това не е известно, колко ще трябва да пътуват. Аз имам времето, за никъде не закъснявам. Ама хората вероятно са направили малка почивка за кафе, не бива да закъсняват. За това и не искат да се обаждат, а не от злоба.
- Ами да, - съгласява се дядото. – Ако трябва да изчака, тогава е ясно. Аз съм мислил, че можеш да само се обадиш и да напуснеш. А това ето как е.
- А това е така, - говоря. – Въобще, всички са нормални хора. Само бързат, изморени са и се страхуват. А така – е напълно нищо.
А за себе си изведнъж мисля: добре, ако този небесен ангел се е изявил при нас за проверка. Много е добре, че той на мен се натъкна. Аз на всеки ангел мога да обясня, какви са най-актуалните ни проблеми сега: страх и умора, умора и страх. И ако на това място лека-полека да завъртиш гайки, в смисъл обратно развъртиш, тогава всичко може и да бъде горе-долу. Ами, то ест, това е версията ми, а какво това е всъщност - трябва да бъде проверено по экспериментален начин.
- Тука преди беше пусто, - изведнъж казва дядото, простирайки ръката си над площад Европа.
И аз мисля, ето как добре се получи направи – точно, казах за площада, тука преди действително беше пустош. Като че ли и за целия свят. Който също някога беше пустинен, ако вярваш на някои источници.
- На мен ми разказваха за това, - съгласявам се внимателно, така че да говоря и за площада, и за целия свят. - Но тогава не бях тука. Аз живея тука относително неотдавна.
- Отдалече? – разбиращ се ухилва дядото.
- Отдалече, - съгласявам се аз.
Какво во всичките нюанси напълно е истината.
Известно време ние умиротворено мълчим. Накрая на площада до мола спира спешната помощ, от колата излиза млад доктор.
- Мога ли да напусна?
- Да, разбира се, - махва той.
- Оздравявайте се, - казвам на дядото, и за всеки случай – и изведнъж все пак ангел-инспектор? – добавям бързо:
- И не сердете се на останалите. Те са уморени, нямат време и се страхуват. Ако не е така – биха били горе-долу.
И набързо се свалям под земята, в тъмнината на подлеза, където е мястото на адвокатите-любители.
