Entry tags:
лень - двигатель прогресса
Вчера в час ночи я раздумала писать эссе на тему социальных стереотипов. Это такое было в учебнике задание: испльзуя предложенную лексику, поговорите о стереотипах, сложившихся в обществе вашей страны. Сказать мне на эту тему было нечего, кроме "в моём обществе и до отъезда всё было как я люблю, а все остальные общества меня не интересовали" (правда, в час ночи мне и это в голову не пришло - внутри черепа звенела приятная пустота). Наводя порядок в тэгах, я открыла текст Чингизида "Зимняя проповедь", и подумала: интересно, а переведу ли я его.
Следующие два часа мне пять раз хотелось бросить и пойти спать - но остаться продолжать всякий раз оказывалось интереснее. Особенно меня радовали деепричастия (они мен всегда радуют). Прочитать текст такого же уровня сложности, изначально написанный на болгарском, я пока не могу, но уже могу попытаться перевести его с русского.
Через два часа кончила, и сегодня, злорадствуя, оттащила текст учителке на проверку.
Даже и ошибок не очень много:

Зимната проповед
В събота свечерта по централния булевард вървяха бледни от знания, червени от вино студиозуси, крещяха «Честита Нова Година!»
Те вероятно бяха големи магьосници: вчера означения булевард се украси със специални новогодишни неонови снежинки, сини и червени; а днес заваля истинският сняг.
Бял-беленичък.
Можеш да ходиш с главата нагоре за да гледаш заснежените, като на коледна картичка, дървета; можеш да се дивиш че още е толкова топло, тихомълком придържайки езика си за да хванеш сладки снежинки; можеш да разровиш пряспа в градинката – и видиш как зяпат оттука към белия (като сняг) свят любопитните теменужки.
А можеш псувайки на майка да чистиш колата си, анатемосваш течната кал под краката си, да се гърбиш под допълнителния килограм на дрехите си. Може би и под двата. Да вървят по дяволите!
В супермаркета днес бушува куц пияч във войнишка роба; върху подута муцуна на тази грозотия се показваха тънки остъри черти на наследствен интелектуал, потенциален познат публицист, ама и въобще популярен блогер, една стъпка от съвестта на народа, няма разлика какъв. В този случай кирилически, доколкото бущуваше съществото с езика на Пушкин, Демян Бедни и останалите родни брези.
Пияният не само бушува, но настойчиво критикува околната действителност. «Старата чанта, а пак се облече в червено!» - крещя той, виждайки възрастна жена в червено яке. «Мъж, ала яде трева! Мъж ли си?» - възмущава се, виждайки, как елегантен джентълмен слага в кошничката си праз и зелена салата. «Изроди, зашийте панталоните си!» «Глупачка, за какво водиш бебето в магазина!» «Младо-зелено, на вас пушенето вреди!» «Дебели кифли, защо лапате бонбони!»
И така нататък. Критичните забележки се редуваха със рефрен: «Аз съм инвалид!» - да бъдеш инвалид означава някаква особена заслуга, резултат от многогодишни усилия, досега недооценени от равнодушно общество.
Останалите купувачи не обръщаха внимание на воплите, само се заобикаляха от строгия критик, смятайки за благо да бьдат днес без топли мекици, до витрината, откъдето се произнасяше несъстоялия се моден блогер-публицист
Този нещастен пияч, - осени ме вече на изхода, - натурално персонификацията на критически ум, ядосвайки отвътре всяко безкрило двуного същество, обучено като начало на изкуство на речта (и, следователно, мисленето). Във всяко човешко съзнание скача същия подут винаги пиян от собственната си правота, горд със себе си сакат, крещейки: «за какво тази дебела идиотка се облякла в тесни панталони?» «Само кретените бъркат пълен и непълен член!» «какъв буц!» - и това са най-лесните примери, почти безобидни на фона на всеобщото недоволство от всичко.
В моето съзнание той също скача. Критическият ми ум въобще е най-силният от всички, най-злобният и и кален пиян сакат на квартала. Вие не сте сънували.
Аз от малък (макар и не най-ранното, съм роден като ангел, предоставяйки щасливата възможност да се сгреши самостоятелно и по такъв начин да изуча процеса) мога да разкритикувам въобще всичко, което ми попадне. Започвайки от обичания ми сладолед и завършвайки с нюанса на незримия свят, непрекъснато изливайки се от космоса на неблагодарната ми глава.
Толкова бъдете покойни, ще измисля присъда – малко бледен е той, този ваш космически свят, малко зелен като хрема, тфу.
Ако му дам волята, светът бързо ще се превърне в безкрайния океан на отрова. Ако искаш можеш да се блъскаш, да пиеш или да паднеш на дъното като камък. Това е изборът.
Точно за това, излизайки от вкъщи през синия вечерен декемврийски свят, аз вдигам очите си нагоре, гледам заснежените, като от коледна картичка, дървета и говоря: «Ах!» Не е важно, колко е искренно; най-важното – да създам полезен навик.
След това тихомълком придържам езика си и за пореден път се убеждавам, че декемврийските снежинки са сладки. Това е също работа.
След това влизам в градинката с теменужките – как са те там? Дори не им правя снимки, само безкористно ще гледам, как те цъфтят под снега. Толкови са хубави.
След това накрая вдигам очите си долу, с нежност гледам грозната мръснотия под краката си. Мисля възхитено: «Е така – сняг, ама колко е топло!» И, напълно повдигам духа си, започвам да изчиствам от ослепително белия сняг красивата си кола – със най-красивата в света синя четка, танцувайки на музика, приготвената за специален случай. Аз, всъщност, обичам да танцувам, но винаги това забравям; а тука има повод!
Критическият ми ум отдавна лежи на земята, закривайки глава с ръце, преструвайки се като мъртъв. Всъщност той разбира се готви ответен удар.
Сега не ще му хареса как маневрира отсрещната кола. И как бавно тръгва от светофара идиотът на ауди. И каква глупава шапка има тази леля в тролея. И…
Нищо, нека се старае. Неговата война отдавна е загубена. Аз зная цена му. И аз винаги съм нащрек.
Следующие два часа мне пять раз хотелось бросить и пойти спать - но остаться продолжать всякий раз оказывалось интереснее. Особенно меня радовали деепричастия (они мен всегда радуют). Прочитать текст такого же уровня сложности, изначально написанный на болгарском, я пока не могу, но уже могу попытаться перевести его с русского.
Через два часа кончила, и сегодня, злорадствуя, оттащила текст учителке на проверку.
Даже и ошибок не очень много:

Зимната проповед
В събота свечерта по централния булевард вървяха бледни от знания, червени от вино студиозуси, крещяха «Честита Нова Година!»
Те вероятно бяха големи магьосници: вчера означения булевард се украси със специални новогодишни неонови снежинки, сини и червени; а днес заваля истинският сняг.
Бял-беленичък.
Можеш да ходиш с главата нагоре за да гледаш заснежените, като на коледна картичка, дървета; можеш да се дивиш че още е толкова топло, тихомълком придържайки езика си за да хванеш сладки снежинки; можеш да разровиш пряспа в градинката – и видиш как зяпат оттука към белия (като сняг) свят любопитните теменужки.
А можеш псувайки на майка да чистиш колата си, анатемосваш течната кал под краката си, да се гърбиш под допълнителния килограм на дрехите си. Може би и под двата. Да вървят по дяволите!
В супермаркета днес бушува куц пияч във войнишка роба; върху подута муцуна на тази грозотия се показваха тънки остъри черти на наследствен интелектуал, потенциален познат публицист, ама и въобще популярен блогер, една стъпка от съвестта на народа, няма разлика какъв. В този случай кирилически, доколкото бущуваше съществото с езика на Пушкин, Демян Бедни и останалите родни брези.
Пияният не само бушува, но настойчиво критикува околната действителност. «Старата чанта, а пак се облече в червено!» - крещя той, виждайки възрастна жена в червено яке. «Мъж, ала яде трева! Мъж ли си?» - възмущава се, виждайки, как елегантен джентълмен слага в кошничката си праз и зелена салата. «Изроди, зашийте панталоните си!» «Глупачка, за какво водиш бебето в магазина!» «Младо-зелено, на вас пушенето вреди!» «Дебели кифли, защо лапате бонбони!»
И така нататък. Критичните забележки се редуваха със рефрен: «Аз съм инвалид!» - да бъдеш инвалид означава някаква особена заслуга, резултат от многогодишни усилия, досега недооценени от равнодушно общество.
Останалите купувачи не обръщаха внимание на воплите, само се заобикаляха от строгия критик, смятайки за благо да бьдат днес без топли мекици, до витрината, откъдето се произнасяше несъстоялия се моден блогер-публицист
Този нещастен пияч, - осени ме вече на изхода, - натурално персонификацията на критически ум, ядосвайки отвътре всяко безкрило двуного същество, обучено като начало на изкуство на речта (и, следователно, мисленето). Във всяко човешко съзнание скача същия подут винаги пиян от собственната си правота, горд със себе си сакат, крещейки: «за какво тази дебела идиотка се облякла в тесни панталони?» «Само кретените бъркат пълен и непълен член!» «какъв буц!» - и това са най-лесните примери, почти безобидни на фона на всеобщото недоволство от всичко.
В моето съзнание той също скача. Критическият ми ум въобще е най-силният от всички, най-злобният и и кален пиян сакат на квартала. Вие не сте сънували.
Аз от малък (макар и не най-ранното, съм роден като ангел, предоставяйки щасливата възможност да се сгреши самостоятелно и по такъв начин да изуча процеса) мога да разкритикувам въобще всичко, което ми попадне. Започвайки от обичания ми сладолед и завършвайки с нюанса на незримия свят, непрекъснато изливайки се от космоса на неблагодарната ми глава.
Толкова бъдете покойни, ще измисля присъда – малко бледен е той, този ваш космически свят, малко зелен като хрема, тфу.
Ако му дам волята, светът бързо ще се превърне в безкрайния океан на отрова. Ако искаш можеш да се блъскаш, да пиеш или да паднеш на дъното като камък. Това е изборът.
Точно за това, излизайки от вкъщи през синия вечерен декемврийски свят, аз вдигам очите си нагоре, гледам заснежените, като от коледна картичка, дървета и говоря: «Ах!» Не е важно, колко е искренно; най-важното – да създам полезен навик.
След това тихомълком придържам езика си и за пореден път се убеждавам, че декемврийските снежинки са сладки. Това е също работа.
След това влизам в градинката с теменужките – как са те там? Дори не им правя снимки, само безкористно ще гледам, как те цъфтят под снега. Толкови са хубави.
След това накрая вдигам очите си долу, с нежност гледам грозната мръснотия под краката си. Мисля възхитено: «Е така – сняг, ама колко е топло!» И, напълно повдигам духа си, започвам да изчиствам от ослепително белия сняг красивата си кола – със най-красивата в света синя четка, танцувайки на музика, приготвената за специален случай. Аз, всъщност, обичам да танцувам, но винаги това забравям; а тука има повод!
Критическият ми ум отдавна лежи на земята, закривайки глава с ръце, преструвайки се като мъртъв. Всъщност той разбира се готви ответен удар.
Сега не ще му хареса как маневрира отсрещната кола. И как бавно тръгва от светофара идиотът на ауди. И каква глупава шапка има тази леля в тролея. И…
Нищо, нека се старае. Неговата война отдавна е загубена. Аз зная цена му. И аз винаги съм нащрек.

no subject
no subject
У меня понимаение даже сложных текстов на пристойном уровне, но вот выразить собственные мысли на немецком я могу только в критических ситуациях, к которым перевод текста с русского на немецкий явно не относится :)
no subject
И отличный лайфхак, переводить любимое ) все правильно :)
no subject
no subject
no subject
no subject
Бих искала да знам, колко разбираем е преводът. Знам, че той не може да бъде точен - но разбираем ли е?
И въобще мерси за коментариите :)
no subject
- Где ты-ы-ы! (влах)
- Горе, на планину! (болгар) - Конечное в горах, там где у горы начинается ровное месточко (плана,планина) и где можно пасти стадо.
Хорошо, но влах перед собою видит только лес. И так лес становится "гора", а гора (Средна гора пр.) - планина. Воть, какие ловушки ожидают Вас. Впрочем вся эта зараза, рапространилась по полуострове и определенно из болгарского, так как именно у него все индикативы. Даже местной турецкой поболгарчили. https://ru.wikipedia.org/wiki/Балканский_языковой_союз Разспамился здесь, прошу прощения, но вдохновило.
no subject
no subject
no subject
no subject
Мисля, че български е основа на всички славянски езици. Много ми чарувана от него :)
no subject
no subject
Собственные мысли я пока тоже не могу. Особенно - без словаря.
no subject
На прошлом уроке я переводила текст про Шварцнеггера, написанный изначально очень криво. На этом - моя учителка читала твой текст. Кусаю себя за жопу, что не догадалась раньше приносить ей хорошее.
Занятий осталось всего два. Завтра одна дама, любитель русского телевидения, будет читать про ангела-инспектора.
no subject
- Но это же не литературное слово, почти жаргонное!
- Окей, а "таращатся", как вы думаете, какое?
Столько новых прекрасных слов!
no subject
no subject
Оказывается, литературным говорят только профессоры на лекциях и актёры на творческих вечерах. Остальные говорят как люди, эээ... Услышать-опознать-понять, попытаться найти ответ - и увидеть, как собеседник смотрит сочувственно: "Ты ведь не понимаешь ничего, дааа?" - "Да понимаю я! Только медленно..."
no subject
no subject
no subject
него-го, нея-я, нас-ни, вас-ви, тях-ги - когда у русских винителной и
на него(нему)-му, на нея(неи)-и, на нас-ни, на вас-ви, на тях-ги, когда у русских дательной.
Кроме того короткая форма получается и у указательных, несмотря что такое с дочкой не изучал (мы на шестом - она и я). Рассмотрим выражение "На него му го казаха". Литературное будет "На него казаха това." (Ему сказали этое. {в конце концов!}) Но фракийцы Вам скажут вероятно "Казаха му го на него.", а македонцы "Му го казаха(рекнаха)."
Вот потому Вам кажется, что местоимения "на свободном принципе". Кроме всего этого у некоторых диалектах пр. шопский, трынский, граовский, радомирский и т.д. дательной сидит непоклатимо - Кажи човеку(чиляку, чилъко и пр.) дъ доди!
Согласно моему мнению основа славянских языков (кратное) - словашкий словенской - с епицентром где то у Демановской долине.